%

Откъси от „Един балкон в Несебър“

Един балкон в Несебър

Можете да си купите книгата „Един балкон в Несебър“ от вашата книжарница или от следните интернет магазини:

... Тая нощ, когато неговата ръка погали тила ми и цялото му тяло силно прилепна зад моето, с онези части, които от вчера изпълваха и къпеха устните ми с любовен нектар... лицето ми бавно се обърна към неговото, раменете ми се повдигнаха и последваха движението му... Потрепваща и омаяна се облегнах на гърдите му с цялата си щедра женственост, която преливаше и изтичаше по бедрата ми... Гърдите ми стенеха под велурените му ръце... бях притихнала и подгизнала от желание – може би щях да умра сега!...

... Имах няколко къщи по света, но нямах дом – единственото място, където исках да остана, бе на брега на морето, но знаех, че това е невъзможно: затова бях решила да оставя един ден урната с праха си на „моята сестра“ по съдба. Бяхме прекарали повече от трийсет години заедно като се ненавиждахме на сцената и играеме на криеница в живота. Когато чу това, нотариусът ми не повярва, каза, че съм „неразумна за възрастта си“ - а пък аз, въпреки всичко настоях и ми оставаше само да умра – дължах ѝ това – да умра преди нея...

Господи! Прости ми! Какво пиша? Бях започнала да говоря за моя Маестро... В тая прекрасна зимна вечер той направи комплимент за гласа, за вярното пеене, за музикалността ми, за силната емоция, която...

- Все още си млада, много млада, но когато станеш истинска, зряла жена, ще успееш да се контролираш - се опитваше да завърши той. - Ако искаш да направиш кариера... Виждаш ли, Калинка, тая стена? Това е кариерата ти. За да пробиеш, трябва яко да чукаш с главата си... но ако чукаш на различни места, без да знаеш къде точно – няма да успееш. Затова ти трябва някой друг, от другата страна на стената, за да ти каже къде точно да чукате заедно... Ти имаш нужда от мен и ако ми имаш доверие – мога да ти помогна: ще бъда от другата страна на стената, за да ти кажа къде точно да удряш с главата си...

... В началото беше лесно: удрях стената с главата си без да спирам. Понякога дори тялото ми бе разкъсано под ударите, а лицето ми, ожулено до кръв, гореше в огън – оттогава пораснах и започнах да внимавам, защото отсъствието на някой от другата страна водеше до отчаяние и рискувах наистина да си счупя главата – да се съмнявам в себе си... В тоя момент се молех да не оставам сама, исках да пея и да дам от тая емоция на другите. Бях отшелник, който вибрираше и дишаше в друг свят, този на цветята и растенията, или с вятъра и дъжда – това бе едно въображение, един оргазъм, едно излъчване, една любов, едно живо присъствие. Господ ми бе дал тоя дар и гласните ми връзки бяха единственото, което имам. Никой не можеше да ми отнеме любовта и страстта към музиката...

... 7 март
Не плачи моето момиче, ти, която го обичаш повече от себе си
– сълзите ти не могат да стигнат до него!
Не забравяй, че ти съществуваш и си свободна само с неговата любов,
че само той те нарече “моето момиче”... Не плачи сега...
Ти не можеш да достигнеш върховете на планините, нито да се огледаш
в дълбините на морето – ти го направи с него!
Не забравяй, че само той може да те отведе в градината на тайната ви любов
и под върховете на страстта ви – тази буря, която събира далечните брегове на душите ви.
Чуй ме – твоя Бог! Ти ще посрещнеш утре слънцето !
Вятърът ще погали косите ти, ще те събуди, ще отвори очите ти и ще пие от устните ти,
тоя вятър, който ви помете със себе си - той вече е повлякъл по пътя си времето,
разстоянието, избора да сте двама, да продължите нататък заедно! Ще бъде!

... Някога тази местност е била съвършено пустинна и дива. Имало е толкова много змии, че местните жители през петдесетте години докарали вагони с таралежи, пуснали ги и змиите тотално изчезнали - таралежите ги изяли за месец... Аз самата, за щастие не съм видяла тук нито една змия. Днес предприемчиви купувачи са построили дълги и виещи се редици от хотели, които напомнят отминалата и отдавна забравена история за змиите... От местните жители почти никой навярно не е останал, за да ни отърве от туристите, дошли тук с многобройните си кредитни карти, опустошили природата, дюните и морето...

... Гледам се: облечена в бяла рокля и с рози в също бялата ми шапка, нося слънцето на дните ми и се оглеждам в усмивката му: тая вечер аз съм най-щастливата жена на двайсет и пет години, която рови боса златния пясък по брега на най-прекрасното място... попиваме с жадни очи искрящите под лъчите на луната вълни с мирис на диво море. Вървя и омагьосана се моля да се завръщам винаги, докато мога... Да целувам вятъра между старите крепости, да прегръщам тия арки, запазили гордия български дух, да се стопя в сенките на старите църкви... а някога в Несебър е имало четиридесет и осем базилики...